Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

[Melkat]

Лятна ваканция, Ити. Още малко и ще започнат да се завръщат. А живеещите край морето се трудят усилено, за тях няма ваканция.

[GODzillata]

А, бе, доста хора избягаха ...

Ми мноо ги пуашиш с палката!

Пък Гази е хард-зоунър, при него няма мрданйе!

[Italiano]

За Гази съм спокоен - може да няма ни вест, ни кост от него, но го знам, че със Зоната няма да се раздели.

[gogo]

Да, Гази е железен.

[Gazilot]

Тук съм, тук съм, мили зоНбита.
Само меткам по някой поглед инкогнито събахлян (хубава дума, нали? - съчетаваща "събличане" "полов акт" "махала" на фона на пущеци от чеверме). Та, Бай Гази watchin'ya.
Ще съм повече и с нови писаници към края на септември, и никой да не си мисли че съм го/ Ви забравил.
Не се забравя туй що слабее!!!
Целувки, продиктувани от добри айказаноиди и обуздана невисокогликемична либоФ !

[Tony]

Гази - колоритен и свеж, както винаги! Липсва твоето приятно чувство за хумор, да знаеш.

[HippoDel]

Gazi, днес, ровейки се в сайта на ИКЕА, видях нещо, за което ти беше споменал преди и ти изпращам линк, ако все още те интересува. Става въпрос за кошнички за варене на зеленчуци в една тенджера. И цената е приемлива.
Има го и българската ИКЕА http://www.ikea.bg/DefaultM.aspx?page=productview&iID=22579

[Gazilot]

Мерси Хипчо, златна си, ще те черпя една сода следващото лято!

[Pipilota]

Гледам вратата тук ръждясала, скърца...много прахоляк, много паяжини, едвам влязох, ама и тока спрян, и нищо не се вижда...пълна мъгла в тази моя любима стая.... Пристъпих леко и се спънах в нещо...и до колкото усетих болката, май беше кантара. С напипване набарах някакви листи, разлистих ги в тъмното с надеждата да напипам прясно мастило, но вместо това кихнах няколко пъти от прахоляка, който брутално нахълта в синусите ми
Една зловеща тишина прониза тялото ми, изпълваща с кортизол всички живи клетки в тялото ми. Зениците ми станаха по-големи от самите ми очи в отчаян опит да фокусирам някаква форма на живот....Уви..напразно...Напипвайки пътя към изхода ме поряза звук от скърцащ остарял под, последван от скоростен звук на пробягваща мишка....Усещам вече как кортизола започва да разкъсва същността ми, предизвиквайки наплив от Арахидонова киселина, изгаряща душата ми....Изгубих се, не знам къде е вратата..дори ръждясала, искам да потъна в прегръдките й, за да ме извади от тази зловеща пустуш. Започвам бавно да осъзнавам, че изхода е само един- Газилот да пусне тока

[GODzillata]

...Усещам вече как кортизола започва да разкъсва същността ми, предизвиквайки наплив от Арахидонова киселина, изгаряща душата ми....

Това горното направо плаче за Нобеловата награда за литература!

[Italiano]

Гази, пусни Пипи да излезе, бе!


Пипи, доста добре издържано в белетристичен стил.

[Melkat]

Пипи, спря ми дъхът, четейки написаното от теб. Оставяй пътищата на дивата Америка и се хващай за писалката. Страхотен писател ще излезе от теб

[Gazilot]

Гледам вратата тук ръждясала, скърца...много прахоляк, много паяжини, едвам влязох, ама и тока спрян, и нищо не се вижда...пълна мъгла в тази моя любима стая.... Пристъпих леко и се спънах в нещо...и до колкото усетих болката, май беше кантара. С напипване набарах някакви листи, разлистих ги в тъмното с надеждата да напипам прясно мастило, но вместо това кихнах няколко пъти от прахоляка, който брутално нахълта в синусите ми
Една зловеща тишина прониза тялото ми, изпълваща с кортизол всичките възможни клетки в тялото ми. Зениците ми станаха по-големи от самите ми очи в отчаян опит да фокусирам някаква форма на живот....Уви..напразно...Напипвайки пътя към изхода ме поряза звук от скърцащ остарял под, последван от скоростен звук на пробягваща мишка....Усещам вече как кортизола започва да разкъсва същността ми, предизвиквайки наплив от Арахидонова киселина, изгаряща душата ми....Изгубих се, не знам къде е вратата..дори ръждясала, искам да потъна в прегръдките й за да ме извади от тази зловеща пустуш. Започвам бавно да осъзнавам, че изхода е само един- Газилот да пусне тока

Вратата беше открехната, но това не учуди МъфинМен. Отдавна не беше идвал тука и допускаше някой да е влизал. Не се притесняваше, защото нямаше какво да се вземе, само листи с написани преживелици, пожълтели, с оръфани краища и покрити в прах. Отвори вратата, която с протяжно скърцане приветства своя стопанин. Миризмата която го лъхна беше на застояло, с привкус на влажна дървесина и гнил зеленчук от заден двор на войнишка столова. Дъсченият под скърцаше под тежеста му и макар да не виждаше беше сигурен, че стъпките му вдигат облачета прах. В дъното на стаята, от прозореца, облепен с вестник "Зоната и ние" се процеждаше снопче светлина с дебелината на моряшки гръден косъм и осветяваше част от бюрото. Виждаше се мастилницата, в която мастилото се беше спекло като на стара баба петата. Останалото беше в тъмнина, тежка и задушна, плътна, като да я режеш с нож.
Изведнъж долови движение и целият настръхна, рефлексите му се задвижиха по-бързо от мисълта и той се озова пред входната врата, дишайки учестено и с настръхнала космена покривка. "Сигурно мириша на страх" - помисли си и се огледа. В дъното на коридора имаше стари мебели нахвърляни в гротескна композиция. Намери един крак от маса и влезе обратно в стаята. Вече стъпваше по-предпазливо и беше стиснал "оръжието" си така, че кокалчетата му побеляха като очите на епилептик в пристъп. Сърцето му биеше лудо и го чувстваше като част от устната си кухина. Пристъпи още няколко крачки и се вцепени...
На струйката светлина видя как една ръка прелистваше ръкописите му и когато очите му акомодираха напълно, различи силует, седнал на стола. Жена! Мозъкът му, трескаво пресмятал вариантите за защита или нападение, се отпусна едва ли не с въздишка.
- Хей - каза гърлено той.
Силуета се обърна и той разпозна в сенките Пипи, хазяйката на сградата :
- Изкара ми акъла бре, Пипи! Щях да те фрасна с бухалката като едното нищо!
- Отдавна не си идвал тука, Гази! Реших да проверя какво става и взех, че се зачетох - каза тя.
Той се отпусна и промълви :
- Връщам се, Пипи. Тук съм!

.....

[Tonkata]

.....................................................
Той се отпусна и промълви :
- Връщам се, Пипи. Тук съм!....

Eто това се казва отговор !
За мен е удоволствие да чета редовете написани и в двата поста !!! Талантът и на двама ви е безспорен.
Защо е необходимо по такъв повод да ни предоставяте възможността да му се наслаждаваме ?
Пишейки тези редове ми идва следната идея:
Защо не отворим нова тема в която някой от нас да започне история и всеки според вижданията и усещанията си и настроението си да я продължава ?

[Italiano]

Много интересна идея!
Просто Пипи и Гази, освен за Зоната, ни вдъхновяват и да творим.

[Pipilota]

Вратата беше открехната, но това не учуди МъфинМен. Отдавна не беше идвал тука и допускаше някой да е влизал. Не се притесняваше, защото нямаше какво да се вземе, само листи с написани преживелици, пожълтели, с оръфани краища и покрити в прах. Отвори вратата, която с протяжно скърцане приветства своя стопанин. Миризмата която го лъхна беше на застояло, с привкус на влажна дървесина и гнил зеленчук от заден двор на войнишка столова. Дъсченият под скърцаше под тежеста му и макар да не виждаше беше сигурен, че стъпките му вдигат облачета прах. В дъното на стаята, от прозореца, облепен с вестник "Зоната и ние" се процеждаше снопче светлина с дебелината на моряшки гръден косъм и осветяваше част от бюрото. Виждаше се мастилницата, в която мастилото се беше спекло като на стара баба петата. Останалото беше в тъмнина, тежка и задушна, плътна, като да я режеш с нож.
Изведнъж долови движение и целият настръхна, рефлексите му се задвижиха по-бързо от мисълта и той се озова пред входната врата, дишайки учестено и с настръхнала космена покривка. "Сигурно мириша на страх" - помисли си и се огледа. В дъното на коридора имаше стари мебели нахвърляни в гротескна композиция. Намери един крак от маса и влезе обратно в стаята. Вече стъпваше по-предпазливо и беше стиснал "оръжието" си така, че кокалчетата му побеляха като очите на епилептик в пристъп. Сърцето му биеше лудо и го чувстваше като част от устната си кухина. Пристъпи още няколко крачки и се вцепени...
На струйката светлина видя как една ръка прелистваше ръкописите му и когато очите му акомодираха напълно, различи силует, седнал на стола. Жена! Мозъкът му, трескаво пресмятал вариантите за защита или нападение, се отпусна едва ли не с въздишка.
- Хей - каза гърлено той.
Силуета се обърна и той разпозна в сенките Пипи, хазяйката на сградата :
- Изкара ми акъла бре, Пипи! Щях да те фрасна с бухалката като едното нищо!
- Отдавна не си идвал тука, Гази! Реших да проверя какво става и взех, че се зачетох - каза тя.
Той се отпусна и промълви :
- Връщам се, Пипи. Тук съм!

.....

Тишината беше навсякъде, и Пипи безпомощно се беше отпуснала в прегръдките й, чакайки своя спасител. Изведнъж чу шум, който като бръснарско ножче поряза слуховите й канали. Пилшеките й мускули заеха бойна позиция въоръжени с двойна доза стресов кортизол. Единственото й оръжие беше снопчето светлина, проникващо през облепения с вестник „ние и зоната“ прозорец. Сън ли беше този звук, или просто демоничните вуду таласъми напомняха за себе си? Пипи наостри максимално своите малки, но по своему секси уши, фиксира посоката им първо на северозапад след това на югозиток....но не прихвана никакви звукови вибрации....И с празен поглед, отново се отпусна върху стария, прояден от дървеници люлеещ стол . От скука, погледа й да започна да прави пируети между оскъдните снопове светлина, докато накрая успя да се фокусира върху пожълтелите страници на бюрото . При тази гледка съзнанието й се зареди с позитивни импулси, че поне ще има какво да чете докато чака изпадналия в нелегалност наемател.

Посегна много бавно и плахо към листите. Умишлено използваше скоростта на охлюв, спукал гума в тресавището, за да може максимално да се наслади на упояващата миризма, идваща от историята, изписана с органик мастило без никакви консерванти. Допирът бе осъществен, при което съзнанието на Пипи се замъгли. Тестостерона брутално нахълта в нейната вътрешност, развращавайки самотните й мисли. Тя започна да прелиства все по-бързо, по-назад и по-на дълбоко страница след страница, докато не изпадна в душевен оргазъм . А когато стигна до началото, с треперещи ръце и учестен пулс прочете датата 24 Септемви 2013-Вторник.... Началото на един нов дневник, на един нов живот. „Колко отдавна беше това“ въздъхна Пипи , и се почувства много объркана. Усмивките от миналото започнаха са се оплитат с настоящето. Тестостерона избутваше чувствата на тъга, а позитивните вибрации атакуваха спомените, съхранени в хипокампуса на мозъка й. Шум. Отново шум поряза тишината, който мигновено върна Пипи в реалността . Този път беше истинско, не беше сън, не бяха таласъми....това са човешки стъпки. Пипи замръзна при 47 градуса наклон върху люлеещия стол в очакване на неизвестното. Затаила дъх, усети как адреналина се разля по цялото й тяло. Тогава чу мъжки глас:
-„ Хей „
-„- Изкара ми акъла бре, Пипи! Щях да те фрасна с бухалката като едното нищо!“

Пипи беше тотално бъркана. Това не беше силуета на Мъфинмен! Неее, Мъфинмен беше огромен, той стъпваше тежко, той имаше дебела подкожна изолация, той винаги ходеше със спасителен пояс около кръста, той винаги миришеше на тютюн изваден от лулата на стар рибар.....Не, това не можеше да бъде нейният Мъфинмен. Объркването намери своя отговор, когато Пипи отново включи в действие малките си ушни израстъци. Нейният слух никога не я подвеждаше...Без съмнение това бяха гласните струни на Мъфинмен.

За части от секундата хиляди въпроси атакуваха мозъчните й клетки....“от кога ли е тук?“, „ Дали още мириша на тестостерон?“, „дали не трябваше да почукам преди да вляза“.....“ох, дано да не забележи, че съм с обувките“, „а дали наистина държи бухалка“..... Тя приглади плахо дългите си черни къдрици, пълзящи по раменете й, пое си въздух и го погледна срамежливо.

Когато Мъфинмен запали старата нощна лапма, Пипи притихна в опит да скрие любвота, извираща от дълбокия й поглед и просто по женски, първично се оправда, че е дошла само да почете.
След секунди мълание, тя чу това, за което тайно мечтаеше от месеци „- Връщам се, Пипи. Тук съм!“.... „- Връщам се, Пипи. Тук съм!“.... „- Връщам се, Пипи. Тук съм!“..... Това медитиращо ехо погали малките, секси уши на Пипи. Тя се почувства в безопастност, и спря да обръща внимание на несебърския морски студ, пронизващ се през изгнилата дограма. Правейки се на разсеяна, започна да разплита с поглед хаотичните сенки по стената, идващи от паяжината по старата нощна лампа. Искаше да му каже толкова неща, искаше да му признае, колко много й е липсвал, искаше да го задържи там в тази прахолясала, но зонова стая. Но как, как да го задържи? Привично за всички женски индивиди, Пипи съзнателно задейства змийските си, вродени дадености, с които да постигне целта си. Свивайки се на топка, с доста очеизвадни гърчещи се движения Пипи визуално му натърти, че й е студено. Разчиташе на джентълменското му нещо в него, и успя ....Мъфинмен посегна към прахолясалата купчина с дърва, подреди ги прилежно в камината, и се спря....трябваха му разпалки, вестници. Без да се замисли, посегна към прозореца, и откъсна част от пожълтелия вестинк „Зоната и ние“. Запали огън, и приседна тихо до Пипи. Звукът от пукащите дърва изпълни цялата стая с аромат на зонови спомени. Щастлива, Пипи посегна към тайнствените стари листи върху бюрото, и прошепна с тих глас: „Моля те Мъфинмен, отнеси ме в миналото, почети ми“ .........