Модератори: Italiano, Pipilota, Маня
Italiano написа:А, бе, доста хора избягаха ...
pipilota написа:...Усещам вече как кортизола започва да разкъсва същността ми, предизвиквайки наплив от Арахидонова киселина, изгаряща душата ми....
pipilota написа:Гледам вратата тук ръждясала, скърца...много прахоляк, много паяжини, едвам влязох, ама и тока спрян, и нищо не се вижда...пълна мъгла в тази моя любима стая.... Пристъпих леко и се спънах в нещо...и до колкото усетих болката, май беше кантара. С напипване набарах някакви листи, разлистих ги в тъмното с надеждата да напипам прясно мастило, но вместо това кихнах няколко пъти от прахоляка, който брутално нахълта в синусите ми
Една зловеща тишина прониза тялото ми, изпълваща с кортизол всичките възможни клетки в тялото ми. Зениците ми станаха по-големи от самите ми очи в отчаян опит да фокусирам някаква форма на живот....Уви..напразно...Напипвайки пътя към изхода ме поряза звук от скърцащ остарял под, последван от скоростен звук на пробягваща мишка....Усещам вече как кортизола започва да разкъсва същността ми, предизвиквайки наплив от Арахидонова киселина, изгаряща душата ми....Изгубих се, не знам къде е вратата..дори ръждясала, искам да потъна в прегръдките й за да ме извади от тази зловеща пустуш. Започвам бавно да осъзнавам, че изхода е само един- Газилот да пусне тока
Gazilot написа:pipilota написа:.....................................................
Той се отпусна и промълви :
- Връщам се, Пипи. Тук съм!....
Gazilot написа:
Вратата беше открехната, но това не учуди МъфинМен. Отдавна не беше идвал тука и допускаше някой да е влизал. Не се притесняваше, защото нямаше какво да се вземе, само листи с написани преживелици, пожълтели, с оръфани краища и покрити в прах. Отвори вратата, която с протяжно скърцане приветства своя стопанин. Миризмата която го лъхна беше на застояло, с привкус на влажна дървесина и гнил зеленчук от заден двор на войнишка столова. Дъсченият под скърцаше под тежеста му и макар да не виждаше беше сигурен, че стъпките му вдигат облачета прах. В дъното на стаята, от прозореца, облепен с вестник "Зоната и ние" се процеждаше снопче светлина с дебелината на моряшки гръден косъм и осветяваше част от бюрото. Виждаше се мастилницата, в която мастилото се беше спекло като на стара баба петата. Останалото беше в тъмнина, тежка и задушна, плътна, като да я режеш с нож.
Изведнъж долови движение и целият настръхна, рефлексите му се задвижиха по-бързо от мисълта и той се озова пред входната врата, дишайки учестено и с настръхнала космена покривка. "Сигурно мириша на страх" - помисли си и се огледа. В дъното на коридора имаше стари мебели нахвърляни в гротескна композиция. Намери един крак от маса и влезе обратно в стаята. Вече стъпваше по-предпазливо и беше стиснал "оръжието" си така, че кокалчетата му побеляха като очите на епилептик в пристъп. Сърцето му биеше лудо и го чувстваше като част от устната си кухина. Пристъпи още няколко крачки и се вцепени...
На струйката светлина видя как една ръка прелистваше ръкописите му и когато очите му акомодираха напълно, различи силует, седнал на стола. Жена! Мозъкът му, трескаво пресмятал вариантите за защита или нападение, се отпусна едва ли не с въздишка.
- Хей - каза гърлено той.
Силуета се обърна и той разпозна в сенките Пипи, хазяйката на сградата :
- Изкара ми акъла бре, Пипи! Щях да те фрасна с бухалката като едното нищо!
- Отдавна не си идвал тука, Гази! Реших да проверя какво става и взех, че се зачетох - каза тя.
Той се отпусна и промълви :
- Връщам се, Пипи. Тук съм!
.....
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта