Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Тема с онлайн дневници на хората, спазващи Зоната

Модератори: Italiano, Pipilota, Маня

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Pipilota » Вто Мар 20, 2018 6:12 am

:rose-1: :redflow: :rose-1: :redflow: :rose-1:

В памет на нашия обичан от всички Газилот, тук ще публикувам част от неговото творчество.

Това е неговата лична история...

Аз ли бях или не бях, там ли бях или не бях?



I. Мечти за самота



- Избрахме те, защото си отдалече и няма да можеш да бягаш - самодоволната усмивка на старшината, друг път дразнеща го, този път не му направи впечатление; спеше му се.
В дрямката му с полуотворени очи, умение придобивано от повечето войници, като на забавен каданс премина вчерашния му разговор с командира на поделението. Качваха го на високопланинска база с новопостроени складове и той беше подходящият човек затова, защото живееше на другия край на страната. Нямаше да може да бяга. Щеше да е сам и да охранява тези складове.

Командира - улегнал мъж на около 50 години, го попита има ли нещо против с тон, нетърпящ възражение и след последвалият задължително-положителен отговор му стисна "приятелски" ръката: "Съгласен си значи. Добре. Значи : тази база е полу-секретна и знаят за нея шепа хора - аз, ти и старшина Лашев от нашето поделение, както и шепа хора от щаба в София. Складовете са полупразни, има пристройка за живеене. Ти ще си един вид денонощно на пост - спи, лежи, серй - но обикаляй на 2-3 часа базата - знаеш, че турците са надигнали глава и трябва да сме нащрек. Никакви писма, никакви телефони, никакви контакти - то няма и как да стане де, най-близкия населен пункт е на 25 км по въздух, а ако тръгнеш по пътя ще трябва да минеш близо 50, като 100% ще се загубиш, гарантирам ти. Храна ще ти се носи всяка седмица, като в деня на доставка ще е топла, през другото време ще караш на консерви. А, да - няма радиовръзка засега, но до десетина дена ще има. Старшина Лашев на място в базата ще ти даде дрехи и оръжие. Въпроси?"
"Нямам"
"Добре, свободно, и знай, че ако мръднеш оттам те чака военен съд! Сега - лека нощ, и се наспи добре, пътят утре ще е дълъг."

По пътя към спалното той си мислеше зарадван, че на тази база най-после ще си почине и няма да е нужно да изпълнява хилядите военни безумия ;стани, чисти, яж, бягай, рапортувай, мисли с разрешение - и всичко това в различен ред, но винаги за време. Беше доста отвратен от цялата абсурдност около него и се беше затворил в себе си, не допускаше даже и много много приятелства. Караше пo инерция, но не знаеше в каква посока кара - нагоре или надолу. Сега щеше да може да спи и да е встрани от всякакви режими и нормативи. Щеше да е САМ - и това беше най-важното. Имаше нужда от това и се радваше на късмета си. Само да знаеше как щеше да проклина този си "късмет" на мига би се втурнал обратно и би молил на колене да не отива ТАМ.


- Ако бяхме избрали друг - все щеше да бяга, а ти си чак от морето, имаш два дена в път, няма начин, братче - продължаваше да се гаври старшината - а и решихме, че си най-подходящ.
Ритмичното друсане на раздрънката руска джипка го унасяше все повече и повече. Задрямвайки по-дълбоко си мислеше колко е глупаво това жалко човече с униформа пред него. Колко му е тесен кръгозора и колко слаботечащ е потока от който черпи емоциите си. Щеше да си умре ставайки в 5 часа, обядвайки в 12:30, пиейки първак след 17:00, правейки секс по празниците, сънувайки повишение, а след време и ерекция. Щеше да умре мазен, а и как иначе - целия му живот беше минал в мазнене на по-висшестоящия. Естествено, не всички военни бяха такива, разбира се имаше и изключения, но бяха почти с нумизматична стойност; толкова бяха редки. Имаше някаква магия, която караше тези мъже след 1-2 години служба да се сдухат и от първоначалните готини и рабрани хора да се превърнат в службогонци и прогресивно затъпяващи Homo Erectus. Устата му едва забележимо се разтегна в усмивка, защото един свят само от мъже определено не беше неговия свят. Извода до който стигна бе, че липсата на жена по 12, а и повече часове на ден има пагубен ефект върху пикаещата права част на човечеството.
Едно от нещата които го плашеха в цивилния живот беше типа хора - глупак с власт. А тука трябваше две години да се подчинява само на такива. Това го тровеше постоянно, но нямаше как да излее насъбралата се злоба, все още разума имаше превес над емоциите, въпреки че точно в момента му идваше да стисне врата на дърдорещият глупак и да блъска главата му в арматурното табло, докато очите му се изтърколят в жабката, а хвръкналият мозък от разбития череп не спре да се стича по предното стъкло димейки като лайно на сняг. Тези злобни мисли го стреснаха и извадиха от полудрямката - почти се изплаши от тях. "Господи, в какво се превръщам? Нека моля те, Господи, свърши по-скоро моята казарма, защото имам чувство, че злобата ми ще ескалира в непридвидими и за мен самия действия".

Черния път се виеше по ръба на пропаст, врязан почти в скалите и беше толкова тесен, че той се чудеше как ли биха се разминали с насрещен автомобил. Но такъв автомобил нямаше да има и той много добре го знаеше защото базата беше секретна. Предположи, че докато са я строили, камионите, носещи строителните материали са спазвали точен график, за да не се засечат по пътя. Приближиха купчина прясно свлякли се камъни, които запушваха пътя :
- Слизаме да ги разчистим - каза старшината, натискайки спирачките.
"Множественото число беше излишно, педераст кистав" - мислеше си старшина-школник Родев, хвърляйки тежките скални отломки в пропаста. По книги той беше с по-висш чин от старшина, беше полуофицер, но на практика старшината беше по-старши. Единият беше на работа, другият по задължение. По-старшите не хвърлят камъни с по-низши. Теоретично-низшия седеше в джипката, а реално-старшият мяташе камъни в бездната. "Поредният абсурд " - помисли си.

Ноемврийският студ, забелязал голите му ръце, побърза да ги притисне в прегръдката си. Все по-трудно свиваше премръзналите си пръсти, но дори и да се счупеше някой от тях като ледена висулка, не би отишъл до джипката за да си вземе ръкавиците от раницата - би било проява на слабост пред барабенещият с пръсти по волана примат. Нямаше да допусне това, защото през останалия път до базата не му се слушаха подигравки за мамини синчета и т.н. Загледа се в един падащ камък и за миг му се прииска да е на негово място... Ей-така, да скочи в пропастта, да почувства свободата на падането, да вкуси с цялото си същество няколкото мига полет, да падне и като камъка - да се претърколи няколко метра още и да стане по-живо, по-здраво. "Нали съм камък и то здрав, дъге". Усмихна се на възклицанието, явно доказателство, че колкото и да се беше пазил мозъка му се беше промил малко след първата година в школата в Плевен. Една година е достатъчна за да почнеш да ползваш несъзнателно диалекта на местните - успокои се той, - а и няма начин, в мъжка компания събрана на едно място за по-дълго време изразните средства и начина на общуване връщаха нивото до ерата, когато сме ходили така, че върховете на пръстите на ръцете ни да докосват земята.


Биииип, биииииип.... нервният клаксофонист явно си нямаше понятие какво е красота на падащ камък и какво е деградиране от наложителна обусловеност - той просто беше една от частиците, сформиращи я като понятие. И то по собствено желание - ето това не можеше да проумее Родев... Тръгнаха отново и фатмака каза:
- Остават още двайсетина минути път и горите тилилейски ще са твои, пхи-хи-хи. Ще се сдухаш от тишина и самота, фазан (така наричат старшини-школниците - фазани) - злорадстваше тумбестият военен.
- Аз това и искам, Лашев - каза Родев - предпочитам тишина отколкото звука на маршируващи обувки. Старшината сбръчка чело в някаква австралопитешка гримаса, явно мислеше, но след секунда се отказа - не можа да асимилира чутото :
- Хехе, искаш да ми кажеш, че ти е кеф да си на путка си майна от родното място и когато те изпращат в още една на путка си майна далечна база, ти си доволен? Ай сиктир бе, Родев, не ми говори глупости - старшина Лашев го гледаше надменно, убеден в правотата си - като ти нося храна след една седмица да не ми скочиш на врата като маймун и да ме молиш да слизаме в поделението? Ха ха ха - засмя се Лашев на сравнението, което направи - Ще те видя другата седмица на какво дередже ще си и какъв мъжкар си! - отсече накрая и се концентрира в приближаващия завой.

" Мъжкари, женски и мухляри са трите пола според тебе, неполезноизкопаем селянин такъв - мислеше си Родев. Ако не си мъжкар според критериите на Лашев, значи си мухляр, а към последните той се отнасяше с цялото презрение на примитивното си създание. Старшина-школника заключи по думите на старшината, че засега май е мъжкар в неговата класация, за което пък хич не му пукаше. Отпусна се на седалката, чакайки най-после да стигнат и да види гърба на джипката. Мислеше си, че ако му се наложи да пътува за по-дълго с Лашев, примерно 2 дена, ще предпочете да иде на гости на камъните, които захвърли преди малко в пропаста. Гори, храсталаци и чукари се нижеха зад запотеното стъкло... Дрямката пак замъгли погледа му, но той не й позволи да затвори напълно очите му...
"Притеснявам се, когато някой ми прави комплимент. Притеснява ме, че не казва достатъчно..." :fly:
Аватар
Pipilota
Професор в Зоната
Професор в Зоната
 
Мнения: 1284
Регистриран на: Чет Фев 07, 2013 5:12 pm
Chicago/Varna-Asparuhovo
Жена

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Зоната
 

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Pipilota » Чет Мар 22, 2018 4:54 am

Изображение


II. Старите познайници.


...Потупване по рамото :
- Фазанчееее, ставай, дойдохме - старшината изскочи изненадващо пъргаво за дебелината си от тясната руска машина.
Родев се огледа.Намираше се на малко оголено място, заобиколен от складовете, умело сливащи се с околната среда. "Боже - каква параноична картина - мислеше Родев, обхождайки с поглед постройките, незабелижими дори и от близко разстояние - Кой кого ще напада, знаейки, че след две всмуквания от цигара ще е мъртъв? Абсурдния стремеж за имитация на животинската мимикрия. Военните са слаби хора. Страхът ги прави силни - както малките кучета лаят заплашително и козината им става огромна, прикривайки мършавото им тяло. Лаят от страх."
Бяха десет склада - огромни халета, пълни със сандъци с неизвестно за Родев съдържание. На едно възвишение на 30-40 метра от складовете, в края на едва забележим остатък от преминали автомобилни гуми се виждаше постройката, която според него щеше да е бъдещият му дом.


- Ела да ти дам к'вот трябва, че ще мръкне докато се върна - Лашев отваряше вратата на един склад. Стройни редици от сандъци беше "мебелировката" на помещението. "Стройни и педантично подредени - кое ли не беше стройно и подредено при военните, в крайна сметка. Бъди строен и подреден - може и да прикриеш недъзите си, достойното мото за военните - жлъчта беше обсебила Родев."

Беше сумрачно и миришеше на смазка и застояло. На застояла смърт. Смърт в сандъци, създадена от хора и чакаща да бъде отворена от хора, за могат последните да се изтребят подобаващо. Пандора би се изчервила и почувствала като подаряваща кутийка кибритче, ако можеше да види колко по-голям е замаха на унищожението сега - в тези сандъци. Като изключим миризмата на смазката, единствения "аромат" във въздуха, сигурно така е миришело при отварянето на египетските пирамиди - помисли си Родев и въображението му започна да рисува странна картина - Война. Апокалипсис. Секретни складове, забравени хиляди години под земята след изтреблението на неговия свят. Ново начало - мир. Новото, миролюбиво човечество намира складовете и.....Кутиите от Пандорините заводи - "Манифактура на злото ООД"? Проклятието на фараона-подполковник? Има ли значение? Краят е ясен - до следващото човечество."

Старшината влезе в една стаичка вътре в склада и извика да го последва.
- Този шинел ще ти свърши работа - посочи Лашев закачената на пирон сива дреха.
Пушка "Манлихера" със щик, сандък с 1320 патрона за нея - трофейни, с немски кръст, както забеляза по-късно, пистолет "Макаров" с 5 пълнителя, ушанка, 3 одеала, пачка кибрит и манерка за вода - бяха описани и зачислени на Родев. Без патроните:
- Това трябваше да е брак, стари са - стреляй на воля - Родев се изуми от внезапната щедрост на символа за скъперничество в армията - старшината. Ето ти и консерви. Пет "Русенско варено" и пет "Кюфтенца в доматен сос" - Родев се изсмя като старшината изрече последното.
- К'во се хилиш бе?
- Старшина, ти ял ли си някога "Кюфтенца в доматен сос"? Не си, нали? Няма по-гадна миризма от това. В школата им викахме "Проклятието на готвача". Врагът няма нужда да ни бомбардира с бомби, Лашев, просто трябва да пусне над войнишките редици такива консерви - войниците сами ще хвърлят оръжие и ще се разбягат. Зловонието от пръснатите консерви ще е ужасно. Ха Ха Ха...
- Аре бе, чак толкова ли миришат на гадно?
- Отвори едната да видиш - доловил заинтригуваността на старшината, предложи Родев.
Фатмака изкара ножка и започна да я отваря, а Родев пое дълбоко дъх и започна да диша с уста. Когато консервата беше затворена с бързина, право пропорционална на зловонието й и запокитена в храсталаците от плюещият Лашев, Родев попита:
- Е? К'во ще кажеш?
- Бах мааму, бе Родев, наистина гадни бе, к'ви ли са на вкус, а?
- Ааа, не знам, Лашев, не познавам хора, дето да са яли, а и да има такива, те сигурно отдавна са под цветя - шегуваше се Родев, удовлетворен от вида на погнусеният старшина до него.
Всъщност, субстанцията " Кюфтенца в доматен сос" може и да е била прекрасна като манджа преди да бъде затворена в ламарината, но явно никой от отговорните за масовото и производство не беше отварял и вкусвал завършения й вид - този който трябва да засити войника и да го накара да бъде готов да отдаде живота си за Родината. Явно след затваряне се получаваше някаква реакция - окисление ли , полуразпад ли - Родев не знаеше, но знаеше, че консервите "Кюфтенца в доматен сос" бяха един от основните поводи за подигравки в школата: " Блях, не ми говори насреща, миришеш ми на "Кюфтенца в доматен сос", " Ский, ский го тоя как се е озорил, като че ли е на диета с кюфтенца" и ред други. Как да бъдеш готов да отдадеш живота си за Родината, след като самата тя те храни с такива храни? Или това е конспиративен план на врага? Вградени шпиони в производството на "Кюфтенца в доматен сос". Явки, ятаци, доставки. Кодово име " Операция: Кюфтенце". Парола - доматен сос. Цел: Разваляне вражеския морал с мощното пропагандно средство - консерва "Кюфтенца в доматен сос", експресно и безкръвно обезоръжаваща предните вражески позиции, заети с драйфане и сране в окопите. Хахаха, смееше се Родев, мамка му, полудявам - дано приключим по-бързо с тоя варел с пагони, че да мога да се наспя, за да не се умопомрача съвсем, току-виж съм излапал някое кюфтенце.

Занесоха всичко в сградата, където щеше да спи. Двуетажна постройка, с по четири стаи на етаж. Една-единствена обзаведена. Преувеличено бе за някои норми да се нарече обзаведена, но печката, стола, масата и леглото, в компанията на шкафче бяха своеобразен войнишки лукс. Лукс, защото щеше да е само негова стая и нямаше да чака ред за да седне на масата, примерно. Крушката, свързана с жичка към един огромен акумулатор щеше да бъде осветлението му нощем. С балатум беше застлано всичко - и коридорите и другите 7 празни стаи. "Зелен, естествено, любимият цвят на военните. Зелени дрехи, зелени машини, зелени коли - Близко до природата? Или скрити в природата? Продължавам да се побърквам, по дяволите - Родев гледаше през единият от двата прозореца гледката навън. А тя не беше кой знае колко вълнуваща. Гора, гора, гора, тук-там скала, и една полянка в далечината, извън телените огради. От трите страни базата беше заобградена с пропасти.
Непристъпно място, невидяло цивилен поглед.
- Ела да ти покажа къде са въглищата. Има много. Можеш да изкараш две войни с тях. Знаеш ли как се пали и поддържа печка? - попита Лашев, внасяйки сандъка с патрони в стаята.
- Да, знам. А вода?
- Има чешма отзад сградата, не я ли видя? Хубава планинска водица, ще можеш да къркаш до забрава, хехехе. "Тъпанар, няма да къркам, а ще хъркам - но ти надали знаеш, че съществува понятие като "игра с думи". Шаран, разбиращ от шарада, как ли пък не" - Родев вече се изнервяше от Лашев и искаше час по-скоро последния да се махне от погледа му и да се наспи като бял човек.
- Като обикаляш складовете, проверявай и оградите, да не са прерязани някъде. То скоро и телефон ще имаш и оградите ще се свържат със звънец. Но засега ти си звънеца, Родев. В склад имаш право да влезеш, само ако забележиш пожар или чуеш подозрителни шумове. Само тогава можеш да изкъртиш катинарите и да разбиеш печатите. Произволното влизане - директно на военен съд, нали знаеш?
- Да - машинално отговори Родев. Не слушаше старшината, беше се унесъл в своите си мисли, но долови по интонацията, че му се задава въпрос и не сбърка с положителния си отговор. Шансът да сбърка беше малък - повечето въпроси в казармата изискваха положителен отговор. Това умение да си далече от "събеседника" си и да му отговаряш машинално и правилно, също беше усвоил при военните. Спомни си как в класното като новобранци, след натрупване на умора и безсъние, пишеха - спейки и спейки реагираха на въпроси, зададени от преподаващият военен. То не беше и сън, бе по-скоро дрямка, а и писането не приличаше на нищо, различно от кардиограма. Съзнанието беше настроено да реагира на фамилията, а ръката се движеше, имитирайки писане. Трансът на умората. Една от многото войнишки тайни. Умението да спиш буден, докато не легнеш да се наспиш истински след отбоя.
- Ами това е, аз тръгвам, че окъснях. Нещо?
- Не, няма. Приятен път.
- Ще се видим другия вторник. Някакви поръчки от долу?
- Ааа, да! Донеси ми два картона "Феникс" - Родев беше заклет пушач - ето ти двадесет лева.
Родев изчака джипката да се скрие от погледа му и прегърна леглото като корабокрушенец - остров. На секундата заспа.
............


"Стууууууд. Висулки. Лед. Къде съм? Защо не виждам?..... Трябва да е бяло! Тряс! Защо не е бяло? Висулка се чупи и от пръскащите се парчета вее стуууууд..... Защо се блъскам във висулки?.... Ледът е в краката ми, вените ми ще замръзнат. Сърцето ми е в лед. Защо треперя така, щом не е бяло. Студ и лед... Тряссссс! "
Кошмарът го изхвърли в непрогледен мрак и страхът стегна гърлото му. Не знаеше къде е. Зъбите му тракаха и бяха единствения звук, акомпаниращ туптенето на сърцето му. Да, туптенето на сърцете му се чуваше. Тишината около него беше мъртвешка и подсилваше чувството за безвремие и безпомощност. Акомодацията най-после му позволи да различи двата прозореца вперили стъклените си безмълвни очи в него. Започна да идва на себе си. " Глупак, как можах да забравя да запаля печката преди да легна".... След половин час печката беше запалена и бумкането правеше компания на Родев, докато ядеше една от консервите с "Русенско варено". Малко трудно я отвори с щика, беше забравил ножчето си в поделението, долу. Другата седмица трябваше да поиска от Лашев нож. Нахрани се и отново заспа. Този път на топло. Не можа да види как от мразовитото ноемврийско небе на едри парцали заваля сняг.

Когато се събуди всичко беше бяло. Снегът валеше и зимата рисуваше своята мразовита и прекрасна картина навсякъде. Толкова обилен и едър снеговалеж Родев не беше виждал. По неговият край - край морето, снегът винаги беше придружен с вятър и не можеше да се задържи за повече от ден-два, отделно и соления въздух пречеше на това. А тука.... Буквално трупаше... Родев се търкаляше и зариваше в снега, риташе като малко дете, правеше цигански колелета, крещеше на нищото и му задаваше нищо незначещи въпроси. То не му отговаряше... Засега ...
Не можеше и да предположи тогава... как след време, дори и на картинка да видеше сняг, щеше да настръхва и едвам да сдържа крясъка на ужас в себе си...
"Притеснявам се, когато някой ми прави комплимент. Притеснява ме, че не казва достатъчно..." :fly:
Аватар
Pipilota
Професор в Зоната
Професор в Зоната
 
Мнения: 1284
Регистриран на: Чет Фев 07, 2013 5:12 pm
Chicago/Varna-Asparuhovo
Жена

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Pipilota » Чет Мар 22, 2018 4:58 am

Изображение


III . " Не убивай без причина"!!!

- Неизвестен автор на известна тривиалност....

Не можеше да се нарадва на свободата си. Беше сам и нямаше никой, с който да се съобразява; можеше да спи когато си иска, можеше да яде когато поиска - беше САМ! Спеше и ядеше, наблюдаваше снега, който не спираше да вали...
Обикаляше базата не от чувство за дълг, а просто защото нямаше какво да прави в промеждутъците от сън до сън. Снегът стигаше до коленете му и той следваше партината, която си беше направил обикаляйки складовете. Забеляза следи от животни, които водиха към полянката. Зайци - предположи той - някой ден мога да ида на пусия.
Родев обичаше да чете приключенски книги и справочници за дивите зверове, като малък обожаваше да ходи на лов с прашка около морето. Трепеха корниди - така наричаха по неговия край белочелите кокошки - вид патица, по-малка от домашна кокошка. Обичаше да дебне излязлата на брега птица, промъквайки се на удобна за стрелба позиция с часове. Рядко имаше успех, но когато го имаше, чувството на героизъм го изпълваше и два дена поне се хвалеше в училище. После хормона го подгони към дискотеките и ловуването за него приключи - беше преминал етапа на "убий котка с тайфата" или "уцели гугутка в главата". Сега отчиташе тази жестокост, която проявяваше в детските си години като някаква неизменна част от развитието на всеки човек. Жестокостта на детето, злобата, по-скоро злото в чистия му вид. С какво си играят децата - момчета? С оръжия. На какво си играят децата -момчета? На война. Още с прохождането хващат пластмасовия пистолет или меч и почват да колят и да разстрелват. Беше драл жива котка с приятелчетата от махалата и нейното мяучене още повече ги насърчаваше да раздират с тъпите стъкла плътта й. Спомняше си колко щастлив беше, когато уцели един лебед с прашката, прекършвайки му шията. Изчакаха да го изкарат вълните на брега, накладоха огън и го изядоха. Месото беше зелено на цвят, а вкуса му помнеше и до днес. Беше отвратителен. Но тогава дъвчеха полусуровото месо лакомо и се чувстваха доволни някак от свършената "работа". Стремежа на детето за независимост, тоест те подсъзнателно бяха удовлетворени, че се "изхранват" сами. Животното, хищникът дълбоко в тях ги караше да правят това. Някой подтискаха този първичен повик с течение на времето и се научаваха да го контролират. Други не успяваха цял живот и само говора им ги правеше хора. Трети се превръщаха в най-опасния вид хищници - хищник към себеподобните. Родев сега не можеше да нарани животно без причина, беше успял да изолира зрънцето дявол в себе си... Не виждаше смисъл от убийството на беззащитна котка, например. Не беше все пак от хората, който ще направят на мравката път,когато се пресичаше с неговия. Озлобяваше се рядко, предимно когато е предизвикан.
Затова сега се учуди на внезапно посетилата го мисъл за пусия, след като беше видял следите от животните. Щеше да отиде да убие нещо, примерно заек, просто за кеф? Това, че беше сам тук в пустошта ли задейства приспаната агресивност от детството в него? Инстинкт за самосъхранение? Но как? Той имаше какво да яде! Знаци на съдбата? Предчувствие? Не знаеше. Но много скоро щеше да разбере една друга част от себе си, за чието съществуване не беше подозирал...

...Снегът не спираше да вали. Четвърти ден вече. Тишината, толкова бленувана от Родев, вече почваше да го изнервя малко. Чуваше си стъпките из сградата, чуваше дишането си. През деня планината като че ли оживяваше - имаше някакъв фонов шум, но вечерите бяха в нищото - в абсолютна тишина и мрак. Единствената светлина беше тази, която се процеждаше от дупчицата на капака на печката. Когато чу стъпките в коридора беше в някаква полудрямка...
Туп-тъп-тъп! Пауза. Тъп-туп-туп-туп. Приближаваха! Към стаята! Не бяха човешки! Тъп-туп-тъп-тъп! За секунди беше в ъгъла срещу вратата на стаята с Манлихерата в ръка. Беше потен и усещаше мириса на потта си. Страхът го заливаше на талази и избиваше потта му на вълни. Студени. Туп-туп-тъп-тъп! Влезе в стаята!!! Разума отхвърляше това като възможност - вратата не се беше отворила, а страха крещеше в него "Стреляйййй, стреляйййййй". Нямаше как да влезе в стаята без да отвори вратата - нямаше логика. Вратата си зееше около 5 сантиметра отдолу, но освен змия да се провре оттам, друго за момента не му идваше наум. Глупости! Змия с крака. УЖАСССССССССССС !!! Тъп-туп-туп-туп-тъп-тъп! В стаята!!! Мекият спусък беше обран и само чакаше движение във въздуха. Миришеше от страх!!!
Видя я! Строполи се по задник, суркайки гърба си в стената. Въздишката на облекчение изплющя като удар от камшик насред стаята. Боже Господи - мишка! Полевка, от най-малките. В тази абсолютна тишина, балатума, с който беше застлан коридора, беше увеличил драскането на ноктите на мишлето хилядократно. Сетивата му бяха анализирали и проектирали измамния шум в заплаха, приблизително равносилна на него. Обзе го злоба: "Щях да се насера от една мишка, баси". Отвори капака на печката и огъня, усетил кислород, лумна, осветявайки стаята. Зашемети мишката с ритник и започна да я блъска с приклада. По-силно и по-силно:
- Ти ли бе, лайно дребно, ти ли ще ме плашиш мен? Хубаво ли ти е така, а? Мри, дайба твойта мама, дайба! - крещеше Родев.
Блъскането го нахъсваше още повече. Светлината от огъня рисуваше странна гротескна картина по стените на стаята. Огромен силует блъскаше пода - там отдавна нямаше мишка, и да имаше, тя беше впечатана в балатума - подскачайки и клатейки глава.

БУУУМ!!! Джиииииннннн!!! Джииинннннннннн!!! Беше забравил патрона в цевта и като по чудо остана жив в стаята три на два метра след рикошета. От блъскането ударника беше ударил патрона и куршума премина на няколко сантиметра от главата на Родев, рикошира от тавана в едната стена и се заби в перваза на прозореца. Хоросан и мазилка се посипаха по главата му, а ушите му пищяха ужасно. Трепереше. Не от студ. Не от страх. Трепереше от себе си. Хвърли Манлихерата на пода и се просна на леглото малко да се успокои и асимилира случилото се. След малко пулсът му се укроти и започна да се смее. Първо на леки подсмивки, после с глас. Щеше да се самоубие за едното нищо, заради едно мишле.
1. 2/3 тъмнина,
2. разбъркайте с 100% концентрат от страх
3. прибавете есенция мрак за цвят
4. малко тишина за екзотичния вид на коктейла
5. 3 щипки адреналин за пяна
Сервирайте студено изпотен - не коктейла - ВИЕ!
6. Да се консумира в самота и изолирани от света местности, в компанията на мишки - полевки.
Хахахаха, смееше се нервно, ще ги разбия по морето с моя коктейл, само да се уволня... Хахахаха. Велика глупост, Родев, шапка ти свалям. Чак стана от леглото и с лек реверанс свали въображаемата шапка пред отражението си в прозореца.

Още три полевки влязоха през нощта. Уби ги и трите, но не с приклада, а с една дъска. Не знаеше откъде влизат, но опуши входната врата и вратата на стаята в която спеше. Изглежда беше уцелил мястото, от където влизаха, защото повече полевка не влезе в сградата. Спа неспокойно...

Събуди се зверски жаден. В трилитровата тубичка и манерката не беше останала капка вода. Сънен, се запъти към чешмата отвън за да ги напълни. След втората крачка замръзна на място. Чак му се зави свят от това, което проумя. Чешмата - мамка му!! Чешмата е замръзнала! Как не се сети по-рано? Толкова се беше улисал в наваксването на пропуснатия едногодишен сън, че беше забравил за чешмата. Почти спринтирайки се озова до нея. Започна да рови в снега като куче и когато тръбата се показа, разбра че е закъснял. Тръбата се показваше на 50 сантиметра от земята, а на края и имаше кранче. Всичко това беше обвито в лед. Проклинаше се, че не се беше сетил да остави чешмата да капе или леко да тече - така нямаше да замръзне. Хващаше тръбата с голи ръце, надявайки се температурата на длание му да разтопи леда, знаейки че тръбата продължава поне 2-3 метра под земята. Ръцете му изтръпнаха и духаше в шепи да ги стопли. И пак .. и пак... когато посиняха, се отказа. Изяде шепа сняг. Трябваше да намери съд, в който да топи снега и да го пие. Вдругиден като дойде Лашев, щяха да измислят нещо, засега се налагаше да действа по свое усмотрение. Обиколи стаите, но по-подходящ съд от този, с който носеше въглищата, не намери. Беше ръждясала тенекия от латекс с дръжка от тел. Напълни я със сняг и го разтопи на печката. Сложи малко сапун и започна да търка с един парцал. Повтори процедурата няколко пъти и накрая остави хубаво да заври водата от снега в нея. Ставаше за пиене, след охлаждане в снега отвън. Малко блудкава, но вода. Малко се стресна от нехайното си поведение към обстоятелствата около него. Снощи щеше да се самоубие от страх, днеска разбра, че е забравил чешмата затворена. А трябваше да се сети още на втората снежинка. Огледа провизиите, които имаше - за ядене му бяха останали две кутии бисквити, една консерва "Русенско" и четирите "Кюфтенца". Още се чудеше кое го накара да ги вземе тогава, защото не смяташе да ги яде. Би предпочел да свари касата на вратата на тънки трески и да ги изяде гарнирани с варени въглища. Бисквитите и русенското щяха да му стигнат до идването на Лашев.
А снегът не спираше да вали...
На следващата сутрин разчисти около чешмата и достигна до почвата. Започна да изнася жарава от печката в една лопата и да ръси около чешмата. Проблема беше, че не знаеше дали тръбата е вертикална или хоризонтална. Опитите му бяха напразни. Ритна няколко пъти тръбата и се прибра в стаята си раздразнен. Щеше да пие преварена мръсна вода от небето два дена, няма как.


Денят, в който Лашев трябваше да дойде беше ветровит. През нощта имаше буря и на места беше отвяла горния пресен сняг, на други беше образувала преспи. Родев се ослушваше да чуе двигателя на джипката, но вятърът му пречеше. Ходи няколко пъти до площадката пред складовете да се разтъпче и да задоволи нетърпението си донякъде. Не обичаше да носи часовник, но биологичния му такъв сочеше, че е вече около 1-2 следобед. Лашев се бавеше. Леко безпокойство го обзе, защото трябваше да е тука до обед, за да има време да се върне. Помисли си че в тази виелица, може да е трудно да се пристигне навреме. Какво ти трудно, даже е нормално да се закъснее. Изяде последните си 5-6 бисквити с настъпването на вечерта. Лашев не дойде. Сигурно се е развалила джипката или проправят път в този сняг, мислеше си Родев, утре най-късно следобед ще е тук. Изпуши една от трите си останали цигари и заспивайки си помисли какво ли би станало ако Лашев се преобърне с джипката в някоя пропаст. Мисълта го стресна и той я прогони като досадна муха. Отново имаше буря и виенето й отвън дори му беше приятно, защото все пак беше звук. Беше му дотегнала тишината от предишните безветрени нощи. Снегът се блъскаше ритмично в прозорците със всеки порив на вятъра и сънят го обгърна нежно...
"Притеснявам се, когато някой ми прави комплимент. Притеснява ме, че не казва достатъчно..." :fly:
Аватар
Pipilota
Професор в Зоната
Професор в Зоната
 
Мнения: 1284
Регистриран на: Чет Фев 07, 2013 5:12 pm
Chicago/Varna-Asparuhovo
Жена

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Pipilota » Чет Мар 22, 2018 5:02 am

Изображение


IV Бог да поживи кюфтенцата в доматен сос


...Бурята беше преминала и тишината отново беше гостенка на Родев. Почти усещаше присъствието й със сетивата си, усещаше допира и по кожата му, усещаше как материалното пред него размива контурите си и аха, аха да се отблъсне с крака от пода и ще заплува в море от тишина. Гъста и тежка тишина, като грес. Снегът тихо и непрестанно трупаше и Родев си мислеше, че никога няма да спре и бялата пелена ще е винаги пред очите му. Постоянно си утъпкваше пътеки около складовете, защото вчерашните такива биваха скоропостижно затрупвани от новия сняг. Беше се наситил на спане и сега прекарваше повече време буден. Полудяваше, че няма цигари и проклинаше Лашев, че вече три дена се бави. Беше свършил бисквитите си и русенското варено. Погледът му все по-често се спираше на консервите с “Кюфтенца в доматен сос”, но вътрешният му глас с укор казваше “ Нима ще опиташ от тоя отврат?”. “Просто ги гледам, какво толкова? – отговаряше му той”. Чувстваше корема си празен като четиритонна цистерна за вода. “Интересно – разсъждаваше той – когато си гладен, се създава алюзия за обем на стомаха, чувстваме едва ли не размера му”. Имаше спазми, образувани от поглъщането на преварения сняг и куркането в корема още повече допринасяше за чревния му дискомфорт. “Пърдя като локомотив – егати резонанса има в тази тишина”. Излезе навън, за да пробва да пръдне на открито и да види дали ще чуе ехо.

Самата идея го развесели и се хилеше, надупен в нищото и напъващ се да пръдне възможно най-гръмко, за да се отрази в ехо. Не се получи, но се освежи и дори забрави за момент глада от щуростта си. Затова пък в стаята ехтежите бяха величествени. “Боже мили, седя тука гладен и в неведение, а се забавлявам над пръдните си”. Той просто нямаше какво да прави, будувайки по 17-18 часа. Не че през цялото време пърдеше; дейностите му се ограничаваха с поддържането на печката и евентуалното варене на сняг ако старият беше изпит. Това вършеше за половин – един час, през останалото време бяха скуката и тишината. И пръдните. Пееше си песнички и гримасничеше, онагледявайки текста; барабанеше по масата, рецитираше стихотворения, представяйки си как цялата местност наоколо е изпълнена с насядали бели мечки, вирнали нагоре муцуни и преживявайки словесната красота, рецитирана от него, доволно грухтят и ръмжат. Но колкото и да се стараеше, не можеше да устои на глада. Той беше по-силен и от лудостта, това беше първичния инстинкт, пред който Родев трябваше да отстъпи.

...Щикът се заби в консервата и мазнотията изплува върху жълтия капак. Следващото забиване го изпръска и той с погнуса обърса лицето си. Не спря дишането си, както беше направил при отварянето на консервата в склада с Лашев. Миришеше гадно, но миришеше на храна, на нещо, което става за ядене. Нещо, което щеше да го спаси. Но докога? Консервите бяха четири, и ако пътят беше непреходим, както се съмняваше, щяха да му стигнат за 5-6 дена, ако пести. А ако и до тея 5-6 дена Лашев не дойдеше? Недоумяваше и подтискаше размислите си над тази тема, защото страхът, който го обземаше беше нечовешки. Съсредоточи се върху консервата. Беше я отворил цялата, но не можеше да свикне напълно с миризмата, камо ли да опита от съдържанието. Алтернативата да яде с ръце от нея го отврати и затова от капака, с помощта на щика, пригоди нещо като лъжица. Приличаше по-скоро на уродлива съвременна скулптура, но щеше да свърши работа. “Оръдията на глада, измислени в съвремени условия – мислеше си той – ако нямах ламарина сигурно щях да издълбая дупка в парче въглища и да загребвам с него”. Трябваше да внимава да не се пореже, защото “инструмента на глада” имаше остри краища, а една инфекция не му се нравеше в тая пустош. Едвам се сдържа да не се изплюе, когато лапна първата “лъжица”. Остави сместа в устата си дълго време, напъвайки се да мисли за други неща, чакайки да привикне с това, което съзнанието му все още не приемаше за нормална храна. Дори напротив, съзнанието му отхвърляше всячески ядливостта на “Кюфтенца в доматен сос” и само той си знаеше какви усилия на волята му струваше да подчини първоначалните си реакции за отхвърляне на храната. Поне в началото...

...Не успя задълго обаче. Не беше повръщане, по-скоро кашлица, хриптеж, но кюфтенцето с големина на череша беше на пода заедно със субстанцията, която би трябвало да бъде прекрасен доматен сос. Отдаде това на предварителната си нагласа за тази консерва и на свития си стомах. Захвърли всичко и легна. Беше чел за автотренинга и реши да опита. “Кюфтенцата са най-прекрасната храна за човека, амброзията на съвремените богове, те са кулинарния връх в наши дни. Трябва да ги ядеш. Вкуса им може да е гаден първоначално, но са дяволски необходими за организма ти. Само с тях може да си пълноценен, само с тях ще оцелееш. Трябва да ги изядеш – повтаряше си той, като свиваше и отпускаше корема си”

Завря муцуната си в консервата и вдиша с пълни гърди – нищо. Само корема му реагира, изкурквайки. Остатъка от вкуса на първата- изплютата хапка, явно беше убедил рецепторите му да не реагират крайно и втората лъжица с храна беше погълната безпроблемно. Гадният вкус в гърлото оставаше, някак си режещ, но бунтът в червата поутихна и почти чу как организма му въздъхна доволен. Заля го топлина и кръвта му се раздвижи. Третата лъжица беше почти вкусна, а четвъртата и следващите бяха лакомо излапани. Едвам се спря да не изплюска цялата консерва. С неохота изкара остатъка в коридора – на хладно. Върна се, почисти изплютото и написа на кондензиралия прозорец с пръсти “Добре съм !!!”. С това обогати набора си от задължения, защото всеки ден старателно пишеше надписа наново, след като неуморния конденз се мъчеше еженощно да го заличи, разтичайки се отгоре. Всяка сутрин след ставане първата му работа беше да напише наново думите, които по някакъв шибан начин го окуражаваха; това беше като някакъв диалог със самия него, странна приумица, породена от ужаса на самотата и чувството на забвение; неговият пенкилер за ситуацията (баси, трябва да е пейнкилър, така ми звучи като килера на Пенка, бел. авт.).

Ядеше консерви, които преди ненавиждаше, снегът валеше, както никога досега не беше виждал, поправяше надписа си със старание, което не бе предполагал че има, проклинаше Лашев, учудвайки се на цветистите си думи, услужливо предложили употребата си от дъното душата му - там където властваха злобата и омразата. Онанираше. Това беше единственото удоволствие, което можеше да си достави, половинчасовата забежка от реалността. Сам със себе си, сам със спомените и фантазиите си. Без сняг, без глад. Парад на пуританоубийствени фантазии, пищен и помпозен, прикриващ зад нестройните редици копнежи и желания крачката до лудостта. Лудостта от снежната истерия. Крещеше на планината, когато се разтъпкваше около складовете. Ехото му се подиграваше и той риташе срещу него, пръскайки сняг:
- Мамка муууууууууууууууууу!
- Лууууууууууд, лууууд, лууд, луд! – отговаряше му то, а той го “риташе”.
- Педерасиииииииииииииииии!
- Прееееба сееееее, преееба сееее, прееба сее! – казваше ехото и той пак го “риташе”
После онанираше. Пак крещеше, пак риташе и пак онанираше. Отчаянието потупваше тресящите се в презряното от бога действие рамена, но той не се поддаваше, викайки на помощ целият си запас от еротични спомени. Онанираше за да се защити, да се разсея и да не позволи потупването да стане прегръдка. Беше загубен, ако това се случи. Той го знаеше. Чувстваше се снежинка, една от милионите, но не от тези вънка. Снежинка, която беше запокитена насред Сахара, снежинка на прага на разтапянето й от непригодимост към условията и която напук стои цяла. Снежинка, в която едно кристалче упорстваше и пречеше на другите кристалчета да се поддадат на действителността и да се разтопят в изпаряваща се локвичка. Това кристалче Родев продължаваше да търси и до днес....
...Беше уплашен. Не плачеше...

На шестият ден от закъснението на Лашев, той се разболя. Тялото му гореше, обливаше го студена пот и едвам излизаше отвън, за да повърне стомашни сокове. Мобилизираше с неимоверни усилия изнемощялото си тяло за да провърви петте метра до входната врата. Беше като призрак. На втория ден от настинката нямаше сили дори и за това. Повръщаше до леглото. Миризмата? Нямаше значение! Дали ще е от “Кюфтенца в доматен сос” или от преработката им в стомаха плюс малко собствен сос – какая же разница – са казали мъдро руснаците. Отделно и носът му беше запушен. Знаеше причината за настинката, знаеше какво може да последва още след като свърши вестника “Народна Армия” и трябваше да се бърше с топки сняг след ходене по голяма нужда. Но цивилизованата му същност не му позволяваше да си вдигне гащите, просто ей-така. Сега си носеше последствията лежейки и бълнувайки, облян в пот и борейки се с вируса, проникнал някак си “содомистки” в него. Поне първопричината беше такава. Беше изправен пред дилема: трябваше да яде, за да оздравее, но същевременно се страхуваше да не повърне последните си запаси от храна. Да ги повърне без да ги е усвоил. Все пак опита, като си измисли стратегия, с която да надхитри вируса. Изчака зверски да му се приспи, и полузаспал налапа две-три лъжици кюфтенца, надявайки се да заспи веднага след това. Но все пак кюфтенцата не му бяха станали любимата храна, и отвращението донякъде все още съпътсваше поглъщането им и се разсъни, щом се озоваха в корема му. Чакаше омърлушен спазъма, но такъв не последва и доволен, че не е повърнал, заспа. На следващата сутрин беше малко по-добре и зареждането на печката не му отне толкова усилия, както предишните два дена. Оздравяваше и чувстваше това след всяко хранене с толкова мразената преди време храна. Родев вече обичаше “Кюфтенца в доматен сос”. Родев нямаше никога през живота си да забрави техния вкус. Никога.
"Притеснявам се, когато някой ми прави комплимент. Притеснява ме, че не казва достатъчно..." :fly:
Аватар
Pipilota
Професор в Зоната
Професор в Зоната
 
Мнения: 1284
Регистриран на: Чет Фев 07, 2013 5:12 pm
Chicago/Varna-Asparuhovo
Жена

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Pipilota » Чет Мар 22, 2018 5:04 am

Изображение


V. “Май полудявам”... – извадки от странен сън


Оставаше половин консерва. Беше се възстановил от болестта и осъзнаваше, че ако не направи нещо, от гладна смърт го дели само тази консерва. Оправи надписа си на стъклото и се загледа в бялата вселена отвън. Трябваше да се опита да се измъкне, да слезе долу, да се добере до населено място.
“...най-близкия населен пункт е на 25 км по въздух, а ако тръгнеш по пътя ще трябва да минеш близо 50, като 100% ще се загубиш, гарантирам ти…”- думите на командира отекваха в съзнанието му. “Гарантираш, не гарантираш, копеле мръсно, аз трябва да опитам – АЗ ТРЯБВА ДА ОПИТААААМ” – изкрещя на глас. От рязко изстреляния въздух при крясъка леко му се зави свят, толкова бе заслабнал, а ехото дрънчеше из помещението – ТАМ, АМ- АМ- АМ, като в опит да го изяде.
Внимателно затвори консервата, увивайки я в найлонова торбичка. Сложи я в мешката, заедно с три шепи патрони в калъфка от възглавницата. Уви се с одеялото като пашкул, а отгоре с мъка навлече шинела. Чувстваше се сковано, но щеше да му е топло. Свежият въздух го ободри и пое по пъртината до площадката където бяха спряли с Лашев, там откъдето почваше пътя.


Гледката, която видя, го хвърли в отчаяние – пътят изсечен в склона беше скрит от сняг – тонове бяла маса, неподвластни на каквито и да е усилия от сам човек с голи ръце. Обезнадежден се просна по гръб в снега и изпсува. “Дотук беше Родев, дотук. Айде, кльопай си последната храница и си взимай сбогом с плътта-колкото по-рано го направиш, толкова по-добре за теб, по-малко ще се мъчиш – примиренческо гласче му нашепваше в съзнанието – Не виждаш ли, че си обречен?”. Погледа му се рееше в мъглата, предизвикана от снеговалежа – нямаше дори небе над него, а земята я беше видял за последно като си замина Лашев. Стискаше с длани снега около него, представяйки си че го души и злобата му се надигаше все повече и повече. Изправи се рязко и коленичил, налагайки снега с юмруци – “На ти бяла отрово, на ти – хриптеше Родев – няма да ме имаш, няма да ме имаш – ще се застрелям, но няма да умра в теб, НЯМА, чуваш ли ме –ще те изпия целия и ще те варя на печката докато не стопя всичко бяло наоколо. Аргххххххх!!! Сърцето му биеше бясно и чувстваше туптенето чак в гърлото си. Погледа му се мяташе като обезумял, следейки ударите на ръцете и почти усещаше наливането на кръв в него. Спря. Складовете!!! Точно така, складовете - искаше да прегърне тази внезапно осенила го мисъл, да я нацелува. "Сега ще видите, мамка ви военни, сега ще видите!!! Родев как руши складовете Ви!!!" Римата го въодушеви. Изправи се и застана в поза мирно. Изкомандва: На рееее- мък! Хооо-дом, марш! Заеми позиция за отстрел на врага – склада вляво – падни! Зареди! Огън! Смееше се истерично докато дърпаше предпазителя. Виждаше катинара на склада – на 20-23 метра и се прицели в него. Бууумммм. Пушека от изстрела му пречеше да види резултата от него, но не искаше да чака по-добра видимост. Изстреля другите четири патрона един след друг долу-горе в същата позиция от която беше се премерил първият път. Ушите му пищяха и рамото го болеше от отката, но не им обръщаше внимание :

Старшина-школник Родев! С прибежки и припълзявания към огневия рубеж – бее’егом! – командваше се той. Прилекнал стигна до склада. Изстрелите бяха на поне половин метър от катинара. “Баси пишман стрелеца дето съм, ха ха ха, ако беше война трябва да ме пратят да стрелям само по влакови композиции – обемът – гаранция за успешен изстрел, горе главата, калпави стрелци!” Знаеше, че вината за неточната стрелба в голямата си част не е негова, а на пушката. Трябваше да се отстреля, за да се подобри точността й. “Мисля, че имам още малко време за това, нали сняг смотан? – обърна се театрално към снега около него Родев – теб не мога да те убия, вода пиклива, но мога да те сваря, снежинка по снежинка. Да, докато мога ще те варя, снежецо мой!”. Ухили се злорадо и се изплю. Заблъска с приклада по катинара и го изкърти след 5-6 удара. Изчака очите му да акомодират в тъмнината и се огледа. Виждаше силуетите на сандъците и пътечките между тях. Някои купчини бяха високи, други ниски. Прецени грубо, че има около 20 военни артикула в тея сандъци, съдейки по размера им. Започна да ги отваря, по един от всеки размер. Фугаси, някакви пакети на които пишеше Калциев Хипохлорид, тръбички за измерване на температури и замърсявания и още куп други неща, никое от което не можеше да му влезе в употреба, камо ли за ядене. Мина покрай варели с отровни вещества и четеше надписите по тях – зарин, зоман, иприт и т.н. “Хмммм, един изстрел ли Ви трябва, мили мои, тумбести приятелчета? А? Един ли? И ще отидете на вятъра – няма да можете да изпълните мисията си да убиете стотици, хиляди, а само един – някакъв полудял от глад капут Родев, а? Ееее, съжалявам, газове миризливи, обещах на оня, белия отвънка, че ще го топя атом по атом, така че ще почакате!!!” Изкърти с шут като в гангстерски филм вратата на стаята, където Лашев му беше дал храната с тайната надежда, че ще намери още консерви. След като отвори припряно сандъка от който Лашев ги беше извадил и намери само едно проядено от молци одеяло беше убеден, че от две седмици насам късмета е на противоположната точка на земята от него. Затръшна го с яд и рамената му се разтресоха. Не беше плач – беше яд. Чиста злоба извираше от него и буцата в гърлото му пречеше да диша. С последни усилия на волята се овладя, защото знаеше, че става непридвидим като побеснее. “А и съм поел ангажимент, нали така? Кой ще се погрижи за оня отвън?” Усещаше се какви глупости говори, и какви глупости върши в дадени моменти, но това му помагаше по някакъв начин, успокояваше го.

Втори катинар се озова в краката му. Същата работа. Фугаси и джунджурии. Трети, четвърти, пети...... “Поне нож да намеря, мамка му, поне един шибан нож –мислеше Родев, запътен към склада, който още първия ден му беше направил впечатление, че е с по-големи размери – ПОНЕ ЕДИН НОЖ МИ ПОДХВЪРЛИ - ГАДНА СЪДБА!!!” – крещеше, крачейки по хрупкавия сняг. В този склад имаше автомобили – три здрави и огромна камара от части, ремаркета, каросерии, кабини. Познаваше едното съоръжение, монтирано на единия камион – казваше се АРС (Авто-разливна станция). Бяха го учили в школата – това беше един прост котел, който след необходимото нагласяне на манометри и подгряване, произвеждаше топла вода, която се ползваше за къпане на войските след попадане на радиоактивен прах. Още тогава почти се присмиваше на безсмислието на тази машина – ще падне ядрената бомба, а ние ще се къпем, почиствайки някъв си прах, докато разпада на атомите мори невидимо телата ни. В школата викаха на АРС-а “копчето” и той беше особено доволен, че това му прозвище се наложи в неговата рота, защото беше негова измислица – имаме копче, трябва ни балтон, какво толкова че имаме само копче. Поредната военна изгъзица беше този АРС, както и 60-70% от спомагателните съоръжения и машини в армията. Някои бяха морално остарели спрямо съвремения начин на водене на бой, други, като АРС-а, бяха продукт на болно-мозъчен инженерен екип от теоретици, неадекватни консерви.

Прерови жабката за аптечка, после отмести седалките – нищо. Другите машини бяха камиони за превозване на войници – брезент и седалки. Нямаше аптечки, нямаше и гориво. Огледа се в огледалото в кабината и бързо седна на седалката до шофьорското място, уплашен от видяното – две огромни от ужас очи на черно-брадат фон бяха срещнали погледа му – самият той. Плахо се огледа пак. “Приличам на маймуна, изплашена от мисионерска пръдня . Хахаха, как ли са пърдяли мисионерите в Африка, непривикнали към местната храна, а? Може би като мен от кюфтенцата, хихихи. И съоветно как ли са реагирали маймуните на тези вносни пръдни? Точно така, маймуна изпуснала кокоса от европейско-американски гъзовзрив насред джунглата, ха ха ха ха – Родев легна на седалката и зарита с крака във въздуха от смях. Лигавеше се и се смееше изкуствено, осъзнаваше това, но се опитваше да се разсейва, като си измисляше тъпизми и им се хилеше. Това беше някаква защитна реакция на мозъка му, защото ако не го правеше, означаваше да се предаде, а направи ли го.... “а направя ли го, момента на лапане на дулото ще тропа на вратата на разсъдъка ми постоянно...” Изкърти страничното огледало – щеше да го занесе в бърлогата си. Беше си заплюл и една мека седалка – приличаше на фотьойл и мислеше да си я занесе в една от празните стаи на сградата, “за да размишлявам над смисъла на живота на меко – на мек миндер, твърда мисъл, хихи, нов турцизъм”. Но щеше да се върне за огледалото и седалката после, имаше още три склада за разбиване. Върна се бързо защото само от надникването в тях му ставаше ясно какво има в сандъците. Замъкна седалката с неимоверни усилия до “последната обител на непригодния да се бори с обстоятелствата старшина школник Родев – трябва да поспя защото много ми дойдоха моите шегички”. Коремът му куркаше, но той беше предвидил утре да се раздели с остатъка си от храна. Сложи седалката в средата на най-голямата стая в сградата – два двойни прозореца, балатум и една врата. Пет на шест метра. Изплези се в огледалото, като събра очите си към носа, зареди печката и легна да спи. Заспа на секундата.


Събуди се на развиделяване, озверял от глад. Всъщност не знаеше причината за събуждането си – дали от наспиване или от глад. Изяде консервата, като се наслаждаваше на всяка хапка, предъвквайки я по 32 пъти. В последната година- в ТОХ-а, в часовете по рационално хранене, даскалката им беше казала, че така храната се усвоява най-добре. Преживяше бавно и си спомняше за топлата класна стая, за компанията на 36 чифта момичешки бедра (бяха 6 момчета и 36 момичета в класа), за щедро отворената престилка на оная курва Дарина, дето му лепна трипер, а казваше че й бил втория, за ВЦР-тата (Виж ми Цицата през Ръкава), които съученичките им волно или неволно поднасяха на тестостеронните им погледи, за оная минетчийка Тонка, която му каза, че му миришат краката в кецовете, докато му правеше свирка в кенефа през голямото междучасие.....
Оригна се – не беше се нахранил, но се чувстваше по-добре. Прегърна спомените за Дарина и Тонка и престана да съществува за света в следващия половин час. След това се просна изморен на леглото, като си мислеше дали спермата не става за ядене – все пак е протеини, деба, нали било хубаво за кожата да се мажеш със сперма, че и в най-реномираните козметични серии най-скъпи са кремовете на тази основа??? Блях, не мога!!! А и надали е така, защото ако беше така- мъж умрял от глад нямаше да има. Тъпа и гнусна идея – разсъждаваше Родев, задрямвайки....
Сънува странен сън.

...Беше в шейна, теглена от 6 заека, с големина на куче. Водач им беше жена, облечена в мисионерски дрехи, които се полюшваха на вятъра. Родев се возеше на шейната и не можеше да види лицето на жената, а зайците издаваха странен звук, докато дърпаха впряга “Вввве-це-ррррре, вввве-це-ррррре” – като че ли тактуваха за да има синхрон бягът им. Внезапно жената се обърна към Родев, спирайки впряга – беше Тонка, но .. Устата!!! Устата и беше зашита. Грозна, разранена и зашита с метална проволка уста. Гледаше го със сластна нега и се мъчеше да отвори устни. Но не можеше. Сластния поглед се смени с умоляващ, после рязко премина в озлобен:
-Миришат ти кракатаааааа, Родееев – изкрещя, без да си отвори устата и скочи в пропастта.
-Мииириииишаааааат!- крещеше, летейки в бездната и кръвта му се смрази от злобата в гласа й.
Погледна ръцете си – бяха окосмени- беше маймуна, не човек. Ужасен започна да се скубе:
- Аз съм човек, аз съм човек, а не маймуна-зайците се разбягаха уплашени от виковете му – човек съъъъъм!


Събуди се потен и с болезнена ерекция. “Ерекция след кошмар – господи полудявам. Нима страха може да влияе така?” Слепоочията му пулсираха. “Май полудявам, наистина”...
"Притеснявам се, когато някой ми прави комплимент. Притеснява ме, че не казва достатъчно..." :fly:
Аватар
Pipilota
Професор в Зоната
Професор в Зоната
 
Мнения: 1284
Регистриран на: Чет Фев 07, 2013 5:12 pm
Chicago/Varna-Asparuhovo
Жена

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Pipilota » Чет Мар 22, 2018 5:07 am

:rose-1:


VI. За хората! За смъртта......... и мишките!!!

…Разсъждаваше над странния си кошмар : “Колко непонятно нещо е човешкото съзнание, това хранилище на неконтролируеми спомени които идват когато си пожелаят, заливат те с отдавна преживяна емоция, и също така внезапно, както са се появили, се скриват в тайниците си – дълбоко в рафтовете на АЗ-а.” Аз-ът, който като че ли все повече се отлюспваше и изчистваше формата си от битови, социални и културни пластове.” “Назад към дивото? Животно ли ще стана, риещо снега за грудки или гризящо кората на дърветата като катерица”В главата му изплува сцена от черно-бял филм, в който обезумели от глад хора варяха обувките си и осмукваха лакомо пироните от подметките им.Погледна кубинките си, които ставаха за всичко друго, но не и за храна.
“-Не-е-е, засега ще Ви нося. Ще съм обут в храната си , ха-ха-ха” – представи си как вместо вместо обувки е обул два бели хляба, вместо дрехи, наметнал пончо от баница, а шапката му беше нахлупено печено пиле. - "Движещата се мечта на вссеки войник-отшелник, зачатие на лудостта, катализирано от глада” Олигави се целия и протяжния вой на корема му го извади от съзерцанието на кулинарните картини, “вкусно” рисувани от изнуреното му съзнание.


“Трябва да се разтъпча, иначе току-виж съм загризал колана си като наденица”- изправи се рязко и се наложи да се подпре на стената, за да не падне – така му се зави свят. “Отслабвам, мамка му, губя сили – ако до ден-два не предприема нещо, или Лашев не дойде – съм загубен”
Все още таеше надежда, че старшината ще дойде и се бореше с вътрешния си глас, който го убеждаваше в обратното. “Не мога просто да пукна като куче, няма да се дам” – окуражаваше се Родев. Засега успяваше да подтисне страха и отчаянието, но знаеше, че съпротивителните му сили за това отслабват с всяка минута глад...
... Свежият въздух някак си илюзорно му вдъхна сили. Закрачи, вперил поглед в земята...”
Смърт. Крие се някъде в гората, между складовете, под снега... Иска ме, знам. Чака ме да се строполя и да обладае душата ми. А аз не мога още дълго да се съпротивлявам. Може би ден-два. А Тя ще дебне и търпеливо ще чака, както е правила милиони, дори милиарди пъти. Усещам присъствието й, долавям мириса й – обгръща ме, задушава ме. Всъщност... Тялото ми мирише на смърт, може да е от мръсотията, но знам че не е. Усещам вътре в себе си, усещам зад границите на разума, че смъртта е в мен”
Беше ужасен ...
“Значи... Смъртта е в мен, смъртта е била винаги в мен, сега просто настъпва време да напусне тленната си обител усетила... усетила слабостта ми. Логично – разсъждаваше Родев – можем да даваме живот, живота е в нас, можем да отнемаме живот, да причиняваме смърт, следователно самата смърт е в нас смъртта е в нас. СМЪРТТА НЕ ИДВА – това е заблуда- ТЯ СИ ОТИВА. Значи умираме, когато се предадем и тя ни напусне, почувствала инертност и сгоден момент...

... Страхът. Паниката. Това са някои от лицата й. И аз скоро ще позволя те да се огледат в мен... Мамка му, толкова съм млад – искам да живея, искам да се радвам на живота, да опитам всичките му вкусове. И сладкия, и горчивия, и соления.Какво ще оставя след мене? 5-6 пробити химена, купища мечти и блянове, кои реални, кои по-скоро обект на научната фантастика; огърлица от комплекси – кои преодоляни, кои задълбочени; два изкъртени зъба при йерархичната подредба в бандата; колекция от порно-списания и тази шибана пъртина... Тази шибана пъртина ще последното нещо, оставено от мен на тази земя – т а з и ш и б а н а п ъ р т и н а. Една пъртина, която с първите лъчи на слънцето ще се стопи. Една пъртина спомен не прави... Хе хе...”Когато гладът стане господар на съзнанието ти, рефлексите ти се изострят до животинско ниво. Родев усещаше мириса на снега, дори вкусовите му рецептори индикираха слюнката с леко метален привкус – вкуса на снега.


“ Превръщам се в накакво уродливо хилещо се животно, което дори може да чуе падането на снежинките”- спомни си “тропота” на полевката в коридора и се ухили злорадо... Замръзна. Разтегнатата в усмивка уста замръзна и лицето му придоби замислен вид. МИШКИ!!! МИШКИИИИИИИИИ!!! – изкрещя в нищото Родев...ПИШКИИИИИ
-ПИШКИИ – ПИШКИ – отвърна му ехото. Но нямаше време сега да се занимава с подигравките на ехото.
“ Мишешки шишчета, гарнирани с вкусно припечени кожички, м-м-м-м.”
Прибра се в сградата и отпуши всички дупки и зачака с дъската в ръка.
Уби четири през вечерта. Внимаваше да не ги размаже, а само да ги зашемети, за да не нарани месото. Отрязваше главите им и ги провесваше с главата надолу за да им изтече кръвта, която капеше и правеше дупки в снега като киселина. Мястото се обагри в кръв, и аленото петно контрастираше в белотата наоколо. Имаше луна и беше почти като ден, снегът отразяваше светлината през кристалчетата си – милиарди очички.
“ Много бяло с малко червеничко, що е то? Хи хи хи –питаше се Родев
-Родев мишки дере
на бял сняг мишка
душа бере
кръв топла тече. – отговаряше си и се заливаше от смях, необръщайки внимание на болките в стомаха и отпадналостта си.
Имам си японско знаме
Йо-хо-хо
И мишок – деликатес
Толкова в менюто днес”
Направи си нож от ламарината на една консерва и ги одра толкова бързо, като че ли цял живот беше правил това. Водата беше завряла и той бавно ги пусна в нея. Бледорозовото месо побеля на секундата и парата замириса гадно. Гадно, но не и за Родев. Дори напротив, устата му се напълни със слюнка и лакомо гледаше как нищожните късчета месо подскачат и се въртят в клокочещата вода.
“ Заповядай на моята скромна вечеря, госпожо Смърт, предлагаме мишки на свещи, един романтичен пир по повод оставането ти на длъжност в моето тяло. Ха ха ха” – смехът кънтеше из сградата “ Полудявам ли, стара госпожо? Всъщност, няма абсолютно никакво значение, но бихте ли ми услужили с косата си за да нарежа апетитните мръвки? Не?!? Ползвате я само за специални случи? Че какъв по-специален случай, мила? Но, както желаеш! Нарязани с коса или без – аз тази вечер ще ЯМ, и с всяка хапка ще те прибирам все по навътре в себе си – докато съвсем се скриеш!!!

Извади мишките, които се бяха смалили още повече – всяка една не беше по-голяма от палец. Сложи ги в една консервена кутия на снега за да изстинат и радостно тъпчеше снега наоколо в нещо подобно на танц.
“Дали гълтателния ми рефлекс ще си спомни каква му е основната функция в моя организъм?” После се наведе над парата, излизаща от консервата, вгледа се в сгърчените мишешки трупчета, ухили се злорадо и изрецитира:
“ ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ!!!
Всички мишки на събрание,
Днес големия МИШОК
Ще играе казачок!!!”

Детска невинна закачка в рима, но сега беше изречена с толкова злоба и ярост, толкова искрена ненавист към всичко, че всеки нормален човек би настръхнал от страх. Родев отскоро не принадлежеше към тази група....
... Сграбчи едната и лакомо я сдъвка. Нямаше вкус! Глътна я на две хапки – с кокалите, като цаца. Корема му изкурка така, че може би се чу през три хълма. Налапа втората, точно когато вкусовите му рецептори, стреснати от летаргията в която бяха, нервно предвестиха спазъма на корема му, задавяйки Родев с отвратителния вкус, който всъщност имаха мишките. За миг, преди да повърне, усети тази гадост със всяка клетка на тялото си.
На два метра от аленото петно се появи жълто – стомашните сокове на Родев. Изповръща си червата и отпадна съвсем. Виеше му се свят. Събра сили и ритна консервата на майната й в снега и се добра отчаян до леглото си. Заспа като парцал.............
"Притеснявам се, когато някой ми прави комплимент. Притеснява ме, че не казва достатъчно..." :fly:
Аватар
Pipilota
Професор в Зоната
Професор в Зоната
 
Мнения: 1284
Регистриран на: Чет Фев 07, 2013 5:12 pm
Chicago/Varna-Asparuhovo
Жена

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Проклетница » Чет Мар 22, 2018 11:29 am

И аз не съм вярвала, че ще го прочета....много съжалявам и искрени съболезнования и в частност на теб, Вяра....съжалявам и за твоите здравословни проблеми, но ти поне си още с нас...

Светъл да е пътя му!
Аватар
Проклетница
 
Мнения: 5
Регистриран на: Вто Май 13, 2014 8:09 am

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот чичо Чарли » Сря Мар 28, 2018 1:25 pm

Светла му памет и мир на праха му! И аз днес останах много, много изненадана от тази вест. Тук не бях влизала три години, и ровичкайки с голям ентусиазъм из сайта, се натъкнах на тази много тъжна новина. Дневника му беше все едно книжка си чета..........Мили Газилот дано наистина там си си намерил най-хубавото мястенце, ти го заслужаваш.
А Вяра прегръщам !Бъди силна и кураж. Просто думите не ми стигат....
You'll Never Walk Alone
Аватар
чичо Чарли
Новак в Зоната
Новак в Зоната
 
Мнения: 50
Регистриран на: Чет Ное 14, 2013 10:28 am
Пловдив
Жена

Re: Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

Мнениеот Pipilota » Нед Апр 01, 2018 6:11 am

:rose-1: :slance: :rose-1:



Полет

Автор: Газилот (Георги Тодев)

********

Черупките закачаха се със вълните
и те заливаха ги с белота.
а слънцето изпращаше лъчите
да бъдат златните съдии
на тази радостна игра.

Встрани, по камъни обрасли
дузина раци, плюнчеха се в спор
замерваха се с водорасли
и щипеха отсрещния отбор.

Ветрецът, вечен музикант
провираше се в раковините
и свиреше през тях с талант,
танцувайки с делфините.

А мидите, отворили устите
крещяха за черупковия тим
Присмиваха им се медузите
зад своя виолетов грим.

Заслушан в глъчката
встрани по плажа
с походка
на дебел чиновник
замислен гларус
крачеше към тях.

Играта свършваше
вседневния си цикъл
и дискът слънчев се прозяваше
опрял нозе във хоризонта

След малко раците,
ще спрат да спорят.
Затваряйки се,
мидите ще си бърборят
за на медузите грима.
..........

Прибоят дава старт на вечерта
и заливът утихва огледално
морето къпе се във тишина
и вятъра заглъхва жално.

Черупките и гларуса
останали сами
подемат разговор...

Сред пръски от вълни:

Кажете ми, черупки...
Защо не искам да летя?

Изтракват весело черупките
във синкаво приветствие:
"Здравей ти, гларусче...ела
дошъл си пак за истина една?
Защо се питаш, странниче
къде ще свърши полета
на твоите крила?

Не бързай, миличък,
да мъчиш себе си
с терзанието, че света
отново с гръб към тебе е
не бива, скитнико, не е така......

Загледай се в следите
оставени по нас
В посоките им - двете
и помисли...
едните, виж ги-
млади са....

Следи на хора със мечти
които бягат после изгрев
към пясъка и слънцето
да вкусят жълтите лъчи.
Не се боят да тичат, миличък,
дори кракът им да кърви
Те млади са и бягът им
все още не боли.....

Те дръзки и щастливи са
оставяйки след себе си
на младостта си порива
във смелите следи....

А тези, другите,
загледай се, те стари са,
следи на хора, на самци,
който плахо стъпват
после залеза,
забили влажно в нас очи...
Те предпазливи са,
загубили мечти
и някак странно тъжни
....боязливи са,
добре премерени следи
Защото, миличък, те знаят
да стъпват без да ги боли

Постилат си въпросите
във тишината, миличък
под лунните лъчи....
И хващат тен от
самотата, миличък.....

А този тен...така боли!!!


Разбра ли, гларусче?
Разбра ли?
Че ти сега си по средата
и че тепърва ще боли?

Но не унивай скитниче,
вдигни главата...
и истината приеми
ще вземем пример,
виж играта,
която слънцето ще оглави...
Да, отговорът, миличък
е във играта
между черупки и вълни.

Той вечно неизречен е
и всичко се върти
А ти...
щом още можеш...
миличък - ЛЕТИ

..........

Лъчът на слънцето
пробужда, галейки
заспалите вълни
и те закачат
весело със тяло
черупките.... притихнали...
под сенки на скали....

Медузите подпухнали от сън,
размахват вяло пипалата.
Дузина раци крачат вън
да видят старта на играта

А нейде горе, в син синхрон,
високо над черупки и вълни,
размахващо крила във унисон
със слънчевите честоти,
загледайте се....вижте!
там нещо мъничко ЛЕТИ.....



:comp1:
"Притеснявам се, когато някой ми прави комплимент. Притеснява ме, че не казва достатъчно..." :fly:
Аватар
Pipilota
Професор в Зоната
Професор в Зоната
 
Мнения: 1284
Регистриран на: Чет Фев 07, 2013 5:12 pm
Chicago/Varna-Asparuhovo
Жена

Предишна


Назад към Дневници в Зоната

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта